Първата игра

Първият път винаги е най-вълнуващ. Може да намразиш играта, или да се влюбиш безнадеждно в нея, но със сигурност първият път ще е решаващият. С мен беше точно като любов от пръв поглед, уж само за малко, уж само веднъж, но случи ли се, няма връщане назад. Толкова ме плени пейнтболът, че дори си купих пълно оборудване за 10 човека.

А всичко започна от едно невинно сърфиране в Интернет. Тъкмо бях си харесал рафтинга за интересно занимание за през лятото. Преди това бях търсил усилено как мога да скоча с бънджи. И си казах, защо не поразгледам какви екстремни спортове има по света и у нас. И не щеш ли, попаднах на пейнтбол.

Първото нещо което си помислих: Това ще е супер. Второто: Обаче ще ми трябват още хора, дали някой ще се навие. На този сайт ние предлагаме услугата Интернет записване, така че няма нужда да мислиш за второто.

За мен обаче нямаше тази възможност за записване, така че тръгнах да търся желаещи. Първо попитах приятели и останах страшно изненадан. Имаше огромен ентусиазъм. Едва ли не, всеки искаше да играе. В един момент си помислих дори ще ми се разсърдят половината, защото не съм ги взел да играем Пейнтбол. Все пак има само 10 места.

Скоро обаче разбрах нещо, което български филм го бе казал преди много, много време: Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш. Съвсем вярно е. След първоначалното желание у всеки, когато дойде време да се каже кой със сигурност ще играе хората изведнъж се стопиха. От ентусиазираните в началото над 20 човека, само 4-ма бяхме сигурни.

Някой ги беше страх дали боли, други се отказаха заради цената, трети просто нямаха време. И все пак, мисля си че прекалено много се стопихме.

Следваха доста интересни моменти. Търсене на нови хора, разговори със стари, убеждаване на несигурни. Оказа се дори, че сигурни не дойдоха. Е, оправихме се някак си и 8 човека отидохме в гората да играем Пейнтбол.

Теренът

Отидохме на Смолянските Езера - един страхотен терен за първата игра. Намира се на 10-15 км от центъра на Смолян. Представлява малка горичка с дебели дървета и достатъчно големи камъни за да се скриеш зад тях. А най-хубавото е, че е разположен между две красиви езера.

Тактически най-важното за този терен е, че е малък. На дължина едва ли е повече от 100 метра, а на ширина няма и 30 метра. Няма как да изненадаш противника - просто всичко се вижда от всякъде. Но точно това прави терена добър за първия път - не предполага много бягане, залъгване, изненада, а просто криене и стреляне.

Преди играта ни събраха всички и ни инструктираха. Общо взето важни бяха две неща:

  1. Не сваляй маската по време на игра
  2. Избягвай да стреляш по противник на разстояние по-малко от 2 метра

И докато първото беше абсолютно задължително, второто беше по-скоро пожелателно. Нямаше опасност да се нарани някой, само щеше да боли малко повече.

Отборите

Бяхме 8 човека - 6 момчета и 2 момичета, така че се разделихме на два отбора по 4 човека (3 момчета и 1 момиче).

Може би такива играчи се паднахме, но стратегиите на отборите бяха съвсем различни. Докато ние бяхме по-дейни, по-нападателни, противника разчиташе на укрепване съвсем до тяхната база. Буквално се скриха зад първото дърво и ни чакаха да отидем при тях. И прилагаха тази тактика, независимо какъв тип игра играехме.

Играта

За цялото време там изиграхме с 3 типа правила:

  1. Стандартен - маркирай всички противници
  2. Вземи флага - флаг в средата на терена. Печели този, който го занесе в базата си
  3. Капитан - всеки отбор има по един капитан. Печели отборът, който маркира противниковия капитан

По стандартните правила играхме 3 игри. Игрите с тези правила са най-бързи, дори когато противника само се крие. Това май бяха и най-забавните игри. Ние бягахме напред. По едно време започваха да ни пукат иззад някое дърва. Скривахме се и ние, и отвръщахме на огъня.

Оказахме се точни стрелци. Маркирахме по някой скрил се противни. Те пък се оказаха добри на контра атака. Сашо още първата игра успя да ни излезе в гръб и да застреля мен и още един играч. Иван се отличи със играта в която останал сам срещу двама успя да ги победи.

В крайна сметка, след трите игри със стандартни правила резултатът беше 2:1 за нас.

По правилата вземи флага играхме 2 игри. С тези правила, игрите са малко по-бавни, защото предполагат защита и от двата отбора. Нормалната развръзка на такава игра е и двата отбора да се скрият зад дърво близко до флага, да си пазят никой да им излезе в гръб и да пазят никой да не доближи флага.

Точно това стана в нашите игри. Окупирахме се около флага и стреляхме предимно по някой решил да си покаже носа иззад неговото дърво.

В първата игра, изнервени от чакане, решихме да атакуваме ние. Иван и Мишо оставихме да ни пазят гърба, аз тръгнах агресивно с цел да привлека цялото внимание, а Катя трябваше да се шмугне незабелязано до флага в центъра на терена и да го вземе.

Ситуацията се разви така - аз тръгнах да бягам, уж към флага, но всъщност в страни от него. Бягах право към 4-мата противници, а нямах дори храст да се скрия. Явно малко бях подценил точността им. Те изобщо не помръднаха от техните дървета и ме стреляха без да имам шанс да отвърна. За около 10-15 секунди бях маркиран от най-малко 3 страни. След играта:

Васка: Васко, уцелих те, аз те уцелих!

Васил (аз):Ох, Васе, Васе, да беше само ти...

Това обаче беше очаквано. Все пак целта беше да отклоня внимание. С отклоняването обаче не се справих толкова добре колкото с длъжността подвижна мишена. Може би най-лошото беше, че прекалено бързо ме уцелиха, но факт е че малко след мен маркираха и Катя. Тя милата беше тръгнала да пълзи към флага - явно беше приела много буквално целта да е незабелязана.

Втората игра обаче си им го върнахме. Мишо успя да уцели цели двама, които уж се криеха зад дървета. След което ги натиснахме - все пак бяхме 4-ма на 2-ма и така уцелихме още един от техните. Остана само Сашо. И макар да бяга доста, кри се много, дори маркира един наш, накрая и той падна.

Така, резултатът дотук беше 3:2 за нас.

Финалът

Последната игра - Капитани. Ако ние спечелим ставаме безспорни победители. Ако те спечелят, резултата става 3:3 и те ще са победители, защото са спечелили най-дългата и трудна игра - капитани. Така че, това беше решаващата игра.

Специфичното на тази игра е идеята за съживяване. Ако някой те маркира, когато ти се върнеш до базата се съживяваш и продължаваш играта все едно не си бил уцелен. Всеки може да се съживява, с изключение на капитана. Ако капитана бъде маркиран, целият отбор губи.

За наш капитан избрахме Иван, капитан на противника беше Боян.

Играта, както и се очакваше, се проточи много. Главната цел и на двата отбора ни беше пази капитана. Затова и на двата отбора капитаните стояха по-назад, по-близо до базата си. Пред тях бяха тримата им съотборници, които дори когато ги уцелеха, се съживяваха. Това съживяване поддържаше ситуацията една и съща (каквато на фигура 3) почти през цялото време.

Играта беше толкова дълга, че по едно време дори ми свършиха патроните. И тъкмо си мислех да отида да поискам от някой съотборник, когато забелязах нещо интересно.

Ситуацията беше като на фигура 4. Васил от противниковия отбор беше маркиран преди малко, и сега се връщаше към базата. Точно тогава, Мишо уцели Васка и тя бе принудена също да тръгне към базата за да се съживи, оставяйки Боян, капитана, без пазач.

Боян знаеше, че така е много опасно да не го уцелят, затова се скри плътно зад дървото и зачака да дойде Васил, за да го пази. И Васил дойде, само че не беше този Васил който Боян чакаше...

Малко след като Васка тръгна към базата, аз тръгнах към противниковия капитана. Да, нямах патрони, но си мислех че ще измисля нещо после. Ситуацията беше такава, че нямаше как да се чака.

Приближих се едно дърво до противника. Явно никой не ме забеляза. Приближих се още едно дърво - пак никой нищо. Отидох зад дървото на Боян. Отново никой нищо не забеляза. Тогава се сетих за препоръката - не стреляй от по-малко от 2 метра. Ами да...

Загърнах дървото с ръка и сложих дулото на маркера си буквално на гърдите на Боян.

Васил: Оттук вече мога да те уцеля

Боян: Не, добре, предавам се

И той си вдигна ръцете, и тръгна да излиза. Аз зад него, победоносно, с маркера насочен към гърба му.

И точно бяхме излезли, когато чухме Сашо да вика, убит, Иване убит си. Да, Сашо беше застрелял нашия капитан - Иван. За голямо негово нещастие, съдията на играта отсъди, че аз съм "маркирал" Боян доста преди той да уцели Иван.

И така, победа, ние спечелихме. Вярно, доста спореха кой пръв кого е уцелил, но съдията беше сигурен. Сашо уцели Иван докато Боян излизаше със вдигнати ръце. Боян е маркиран първи.

Никой изобщо и не разбра, че аз тогава нямах патрони. Мисля че само Иван знае и до сега. Останалите доста ще се забавляват докато четат тази статия. Толкова много са ме питали защо не го застреля. Е, вече ще знаят.

След играта

Доста време след играта тя беше една от основните теми за разговор между нас, и не само. Коментирахме тактики, резултати, забавни моменти. Питали са ме поне 100 пъти защо не си застрелял капитана в последната игра. Аз, разбира се, се оправдавах, че може много да боли да го застрелям от упор.

Преди това ентусиазираните отново се ентусиазираха. Коментари от рода на: следващия път и аз ще играя валяха от всякъде. Така и не се събрахме тези хора да играем втори път. Много жалко. Дано да се съберем скоро пак, защото преживяването наистина беше страхотно.

Играчите:

Първи отбор ние:

  • Катя Дишлиева
  • Иван Семерджиев
  • Мишо Долапчиев
  • Васил Люнчев (аз)

Втори отбор противника:

  • Васка Чолакова
  • Сашо Бозов муфтата
  • Боян Петев бубата
  • Васил Пакулев
24 Февруари 2018 в 21:29hАвтор:Коментар