Честит рожден ден, Васко

Да празнуваш рождения си ден в гората с пушка в ръка...

Да, точно така празнувах 19-тия си рожден ден - с игра на пейнтбол.

Идеята

Идеята ми дойде няколко седмици преди рождения ден, докато се връщах от игра на билярд с един много добър мой приятел.

Мислех си Колко хубаво е да играеш забавни игри с приятели, и изведнъж ми хрумна кое ще е страхотна почерпка за приятели на предстоящия ми рожден ден - Пейнтбол.

Организацията

Целта беше ясна - събирам 10 приятели с които да се разпукаме в гората. Аз плащам като почерпка за рожден ден.

Събирането на приятели, обаче, се оказа малко по сложно от очакваното, въпреки че аз плащах! Както обикновено, това което казват хората е съвсем различно от това което правят. В последния момент имаше отказали се, имаше недошли, но имаше и резерви, така че в крайна сметка 10 човека отидохме да играем пейнтбол.

Игрището

Роден съм на 31 януари. Това предполага по-сурови условия на терена и те наистина бяха такива.

Играта беше на пътеката на здравето - динамичен терен, изискващ доста движение. Тази си специфика прави терена изморителен и съответно подходящ за по-напреднали играчи.

А времето беше съвсем като зима. Духаше силен студен вятър, който ни правеше на живи ледени висулки. По пътя имаше лед, толкова гладък, че не можеше дори да се стои върху него. И като допълнение на това, имаше няколко закъснели играчи, които ни накараха да стоим на този студ (върху този лед) и да ги чакаме.

Между временно Ники, един от играчите, явно разбрал грешно факта че сме на "рожден ден" ми подари бутилка водка Финландия. Наистина нямаше нужда - единствен той ми подари нещо. Но бутилката беше попадение право в целта. Жалко че играене на пейнтбол пиян е криминално престъпление, иначе бързо бързо щяхме да се стоплим докато чакахме закъснелите.

Когато и те най-сетне дойдоха, и всички заедно минахме 2-те минути път пеша от автомобилния път до горичката в която играем, бяхме приятно изненадани. В горичката нямаше и спомен от сняг, лед или каквото и да било друго. Дърветата явно бяха спрели всички такива, оставяйки ни земята покрита със обичайната горска шума.

Стратегиите

Както казах, игрището е динамично, защото няма много хубави места където да се скриеш. Следователно трябва да бягаш повече, защото движеща се мишена винаги е по-трудна за уцелване от неподвижна.

Освен това, теренът е с малки хълмчета. Т.е. за да стигнеш от едната база до другата дори по права линия трябва да се изкачваш и спускаш поне 3-4 пъти. Това, в комбинация с приличното разстояние между базите, прави игрището много изморително.

Подходите на двата отбора към всичко казано до тук бяха различни. Ние решихме да играем, както би трябвало да играем. Разгърнахме се по фланга и тръгнахме енергично към противника. Те обаче решиха да направят друго - скриха се някъде точно до тяхната база и ни оставиха да отидем при тях. Това ги направи губещи от начало - инициативата беше при нас, а местата за криене не са много добри. Затова и спечелихме първите няколко игри. Но след това умората си каза думата. Докато те бяха само стояли и чакали, ние бяхме минали разстоянието от едната база до другата многократно. Бяхме се качвали и спускали по хълмчета поне 10-тина пъти, а те нито веднъж. И оттам дойде обратът.

Финал

След доста стреляне в горичката, на повечето от нас патроните бяха на свършване. Очевидно следващата игра щеше да е последна. И както обикновено се случва в такива ситуации, резултатът до момента беше равен.

В тази игра, аз имах буквално 4 топчета - изключително малко дори за самозащита, да не говорим за атака. Затова реших да пробвам колко точно съм изморен. Трябваше да пробягам разстоянието от моята база до другата, да взема флага на противника и да се върна в моята база без никой да ме застреля. Казах го няколко пъти до сега, но ще повторя - теренът прави бягането от едната база до другата изключително изморителна задача.

И все пак какво друго да правя с 4 топчета!

Веднага след старта на играта всички съотборници тръгнахме бавно напред. Някъде по средата на игрището забелязахме противника - те веднага се окупираха на сериозно разстояние от нас и зачакаха да ги доближим. Съотборниците ми също се окупираха и започнаха да стрелят от време на време, колкото да не е без хич.

И тук вече бях аз - трябваше да тръгвам да бягам. Очевидно не можеше да мина до някой противни - щеше много да ми се зарадва. Трябваше да намеря път който минава сравнително далеч от тях. Да, имаше и такъв път - право през центъра. Те се бяха разделили на ляв и десен фланг, оставяйки центъра малко по-спокоен от обичайно. И ето че аз си пробвах късмета през там.

Тръгнах да бягам. Повярвайте ми, след над 2 часа бягане по този терен, това финално бягане по хълмчетата на горичката си беше като финален спринт на маратонско бягане. А освен всичко останало, бях и под обстрел. Противниковия отбор бързо се сети какво правя и двамата противници най-близко до мен бързо тръгнаха да ме пресрещат.

На мен не ми стигаха проблемите до сега, та затова спускайки се по едно хълмче взех че се спънах и паднах в подножието на следващото хълмче. Много изморен, леко ударен, и без надежда че ще успея не намерих сили да стана и отново да тръгна към флага. Реших да се окупирам и да се пазя - невероятно лошо решение.

Съвсем очаквано, двамата противници буквално ме смачкаха. Единият отляво, другият отдясно, с много повече от моите патрони, и с предимството да са по високо от мен ме маркира за броени секунди.

Не стана нищо от моята задача. А и отборът ни беше доста по изморен от противника, така че в крайна сметка загубихме.

25 Май 2018 в 8:37hАвтор:Коментар